Не е изненада, че през пролетта и лятото на 2020 г. в България, а и в цяла Европа бяхме в почти пълна неизвестност за дълбочината и продължителността на кризата. И доколкото това до известна степен беше въпрос от академичен интерес, оценката на ефектите върху публичните финанси се превърна във въпрос на оцеляване.
Правителствата стартираха почти незабавно с „раздаването“ на помощи и обезщетения, едновременно с отлагане на срокове за данъчни задължения или директни намаления на данъци. За България наличието на някаква обща европейска рамка, както и своеобразният „светъл пример“ на по-големи и развити страни донесоха огромно политическо облекчение, спестявайки сложни анализи и сравнения на потенциалните ползи и разходи, свързани с икономически и социални антикризисни мерки.
Стреляйки на сляпо, в крайна сметка видяхме, че приходите не се сринаха, а допълнителните разходи по програмите не промениха драматично бюджетния баланс дори през 2020 г. – когато завършихме с трети най-нисък бюджетен дефицит в ЕС. През 2021 г. пък по-бързото възстановяване и инфлацията дадоха неочакван ръст на приходите.
Успокоявайки се, може да пропуснем няколко структурни промени, които ще въздействат на разходите в средносрочен и дългосрочен план.
Като начало възстановяването след пандемията донесе своеобразен еднократен (засега) скок на ценовото равнище, включително и на основни параметри като доходи и социални плащания.
Така номиналното измерение на стопанската активност се качи нагоре, с последици по-високи данъчни и осигурителни приходи, но и по-високи публични разходи. Този инфлационен ефект е малко труден за осмисляне след няколко години на дефлация и особено след шока на пандемията, когато усещането е за свиване и спад, а не за експанзия.
Най-съществената промяна е и най-очевидна – изпреварващото нарастване на пенсиите и особено на минималната пенсия се ускори в пандемията. Първоначалната оценка е за средносрочен ефект от 1.5 процентни пункта по-високи публични разходи, при запазване на сегашния консенсус.
Това е съществена промяна, която трудно подлежи на корекции. Обратната страна на тази промяна е значително нарастване на покупателната сила на възрастните хора с всички произтичащи последици за структурата на потреблението.
Вторият ефект, който вероятно ще остане траен, е увеличението на възнагражденията в обществения сектор. Вълната започна с удвояването на учителските заплати, но в пандемията се получи подобно пренареждане в здравеопазването.
Изглежда, че възнагражденията най-вече на по-нископлатения персонал в сектора няма как да се върнат на старите нива – не само заради политически съображения, но и заради реалностите на отворения пазар за този тип квалифициран труд, насърчаващ сериозна емиграция. Натискът за по-високи доходи ще обхване и други системи, а продължително задържаните заплати ще продължат да растат. Това ще означава нарастване на разходите за персонал в публичния сектор.
И накрая може би най-чувствителната тема – пандемията проби изграждания повече от 20 години консенсус, че фискът не трябва да се ангажира с директни помощи за бизнеса. Кризата и отговорът в повечето европейски страни нормализираха идеята за субсидии при възникнала трудност.
Широк кръг секторни сдружения и бизнес асоциации мислят подходи за превръщането на тези програми в постоянни. На всеки от браншовете се услаждат различни мерки – в организирания туризъм приветстват субсидиите за чартърни полети, ресторантьорите потриват ръце от намалената ставка на ДДС. Към това се добави и бързият консенсус за директна компенсация на повишените цени на електроенергията. За съжаление изглежда, че в следващите години ще натежават този тип програми, като разходите ще натежат на общия бюджетен баланс.
