Към края на краткото 45-о Народно събрание един дебат значително нажежи страстите. Той беше свързан с разглеждането на законопроект за преизчисляване на пенсиите въз основа на осъвременен осигурителен доход. Отвъд емоциите и риториката, страните по дебата се разделиха на два лагера. Единият настояваше, че промяната, която всъщност засяга Кодекса за социално осигуряване, непременно трябва да се приеме независимо, че няма как да бъде обезпечена с придружаваща промяна в Закона за държавния бюджет и поради това няма как да стане реалност. Другият настояваше, че за да има реален житейски резултат, преизчислението трябва да е едновременно съпътствано с промяна в държавния бюджет и двете трябва да се движат в пакет, за да се избегне създаването на фалшиви надежди сред милиони хора и тяхното неизбежно разочароване, ако мярката не е бюджетно обезпечена.
Това всъщност беше дебат по формално законодателната страна на проблема. Той изобщо не засегна същината на истински важния въпрос с адекватността на българската пенсионна система по отношение на осигуряването на задоволителен стандарт на живот на българските пенсионери. Вижданията по тази тема могат да бъдат доста ясно разделени в две различни, дори диаметрално противоположни, гледни точки.
От една страна, явно огромното мнозинство от политиците (въз основа на гласуването на предложението в зала на първо четене) са на мнение, че архитектурата на настоящата пенсионна система е достатъчно адекватна и единствено някои корекции във формулите за изчисление и за актуализация са достатъчни за постигане на заявената цел пенсиите да станат достатъчни за нормален живот. От тази гледна точка главната пречка са егоизмът на останалата част на обществото и алчността на богаташите, които просто не желаят за заделят необходимото и да изпълнят своя социален дълг към, както многократно беше повторено, „нашите майки и бащи“.
От друга страна стои доста по-песимистичната гледна точка, според която българската пенсионна система е изоснови неадекватна и съчетанието между нейната архитектура и заобикалящия я контекст означава с пълна сигурност, че тя никога не може да осигури на българските пенсионери, на нашите майки и бащи, достойни старини. Двата водещи архитектурни проблема са доминацията на разходопокривното пенсионно осигуряване и структурно заложеното изоставане на пенсионната възраст от общото застаряване на населението. Двата водещи контекстуални проблема са намаляващото и застаряващото население. Съчетанието на тези четири неща гарантира пълна невъзможност пенсиите в България да бъдат адекватни в какъвто и да било житейски релевантен смисъл на думата.
От тази втора гледна точка единственият шанс българската пенсионна система някога да осигури адекватни пенсии е в дълбоки и същностни реформи. Първо, разходопокривната част трябва силно да се свие и да остане чисто социална, а огромният процент от бъдещите пенсии да се осигурява по капиталонатрупващ начин, който структурно генерира по-висока бъдеща производителност на все по-малкото български производители. Второ, трябва да се въведе автоматизъм на промяната в пенсионната възраст, който да позволява реалното търсене на баланс между възрастта на пенсиониране и очакваната оставаща продължителност на живота, включително предоставяне на свобода на всеки отделен човек сам да решава дали и кога да се пенсионира.
Но май българските политици нямат интерес към такива реформи. По всичко изглежда, че неадекватността на сегашната система им отърва политически. Защото тя гарантира, че на всеки две-три години житейските съдби на повече от два милиона българи, голяма част от които активни гласоподаватели, ще са изцяло в техните ръце и всеки ще го знае. Това е истинска власт. Днешната пенсионна система на България никога не може да осигури достойни пенсии. Но дава огромна власт в ръцете на политиците.
